864x400_Sanirane

В края на 2014 година беше обявена държавната програма за безплатно саниране на панелни жилищни блокове. Предпоставката за тази програма бе подобряването на енергийната ефективност на ЕПК блоковете в България и за целта бе създаден Фонд за енергийна ефективност, който чрез заем от Българската банка за развитие на стойност 1 млрд. лв. има за задача да финансира дейностите по проекта. Първоначалната идея беше този заем да се върне чрез т.нар. зелени сертификати, които се издават за всяка сграда достигнала определено ниво на енергийна ефективност, но не стана ясно как точно ще бъде изпълнена тази схема и въпросът не беше повдигнат повече.

ЦЯЛАТА ЧЕРНА КНИГА НА ПРАВИТЕЛСТВЕНОТО РАЗХИЩЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ 2015

Това, разбира се, не е първият по рода си държавен проект за енергийно обновяване на жилищните блокове в страната, предишният такъв се извършваше според оперативна програма „Регионално развитие“ за периода 2007-2013 година. Основната разлика е там, че за финансирането на предишната програма 75% от средствата идваха от Европейските структурни фондове, а останалите 25% от разходите трябваше да се поемат от собствениците на жилищата, подлежащи на обновяване. Тъй като тези 25% вече ще се поемат от държавата чрез натрупване на дълг, това означава, че на практика парите събрани чрез данъци от едни ще бъдат използвани за „безплатното“ саниране на жилищата на други.

Според първоначалните изисквания само жилищни блокове с над 36 апартамента могат да кандидатстват за програмата, като се изисква съгласието на абсолютно всички собственици. За да кандидатстват, собствениците трябва да се организират в Сдружение на собствениците и да заявят интерес към програмата в съответната община. Поради практически проблеми и липса на интерес тези изисквания преминаха през няколко промени, които ще бъдат разгледани по-долу.

ПРИНЦИПНИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ПРОГРАМАТА

Съмнително и опасно държавно преразпределяне.

Преди да говорим за каквито и да е специфични детайли за програмата и нейното изпълнение, първо трябва да обърнем внимание на основната идея. За да предостави безплатно дадена услуга, в случая саниране, държавата трябва да използва публични финанси, т.е. пари събрани от данъкоплатците. С тези пари, които идват от всички данъкоплатци в страната, бива обогатена една изключително малка част от населението – по предварителни оценки бе изчислено, че броят на блоковете, санирани по тази програма, в най-добрия случай ще е между 4000 и 6000 от общо 70 000 панелни блока в цялата страна, или около 7%. Строителният сектор, и по-конкретно определени компании в него също директно биват облагодетелствани от тази програма, защото тя ще доведе до по-високо търсене на техните услуги и следователно до по-високи печалби, преразпределени към тях от джоба на данъкоплатците през държавния апарат.

Това е типичен пример на преразпределителна политика, която лежи на принципа на концентрирани печалби и разпръснати загуби. Понеже данъкоплатците, които на практика ще трябва да платят за тази програма, са много повече от тези, които ще се облагодетелстват от нея, печалбите са много по-осезаеми от загубите. Именно по тази причина такива програми са изключително популярни и много лесно биват въведени – тези, които губят, поотделно губят сравнително малко и следователно нямат сериозен стимул да изразяват недоволство, докато тези, които печелят, имат сериозен стимул гласно да подкрепят инициативата, именно защото поотделно печелят сравнително много.

Цялата идея за напълно „безплатно“ саниране на панелни жилищни блокове чрез държавна помощ има очевидни принципни проблеми. Една такава програма стимулира гражданите да разчитат все повече и повече на държавна подкрепа. При предишната подобна програма за саниране гражданите трябваше сами да поемат 25% от съответните разходи, което възпитава поне някаква отговорност от тяхна страна и по отношение на техните имоти. Когато дори това бъде премахнато, и финансирането идва изцяло от европейските фондове и държавата хората на практика биват поощрявани да разчитат изцяло на държавна подкрепа за в бъдеще. Дори тези, които иначе са готови и способни сами да поемат разходите по подобни ремонтни дейности, сега ще бъдат разубедени, защото виждат, че имат възможност да се възползват от държавно финансиране и да се облагодетелстват на гърба на останалите данъкоплатци.

Освен това, министърът на регионалното развитие и благоустройството Лиляна Павлова от самото начало на програмата сподели, че една от целите на тази програма е и да подпомогне малките фирми в строителния сектор. Така става ясно, че „безплатното“ саниране се оказва на практика една огромна социална програма, както за тези, които ще получат саниране, така и за тези, които ще го предоставят.

ПРАКТИЧЕСКИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ПРОГРАМАТА

Веднага след своето начало програмата за безплатно саниране бе изправена пред редица сериозни практически пречки, а тя бе специално реформирана, именно за да се избегнат такива проблеми.

Първоначалните изисквания за кандидатстване за програмата за безплатно саниране бяха следните: само блокове с 36 или повече апартамента всички собственици трябва да се организират в юридическо сдружение и да подадат документи в общината. Целият процес е сложен, защото самата организация и регистрация на такова сдружение изисква доста време и усилия. И много скоро програмата беше изправена пред реалността, че част от собствениците много често или липсват и останалите не могат да се свържат с тях, или просто не са съгласни с останалите и не искат да кандидатстват за безплатно саниране. Именно поради такива чисто практически пречки, първоначално интересът към програмата бе изкючително нисък.

Министерството на регионалното развитие обаче, решено на всяка цена да отдели въпросния милиард за финансирането на програмата, с доклад до Министерски съвет настоя за промени в програмата, които да улеснят стриктните изисквания22. И изискванията действително бяха улеснени – изискването за минимален брой апартаменти намаля от 36 на 32 и вече не е задължително съгласието на абсолютно всички собственици, за да се кандидатства по програмата (изискването е за 95% от собствениците). Министърът на регионалното развитие и благоустройството дори сподели, че има намерение следващата година по програмата да бъдат санирани и по-малки тухлени сгради. И така изведнъж програмата, която има за цел да подобри енергийната ефективност само на големите жилищни сгради от панелен тип, ще се превърне в социална програма за всички желаещи.

Според реформираните правила, ако 95% от собствениците са в съгласие, то тогава те могат да кандидатстват за безплатно саниране и то ще бъде осъществено, дори останалите 5% да не са склонни да предоставят достъп до своята собственост. В разпоредбите е разписано, че в този случай общината следва да намери подходящо техническо решение, за да се постигне цялостна визия на сградата. Спорно е дали това ще бъде взето предвид, а една от основните цели на този тип програми за държавно финансирано саниране е да се реновират цели сгради и да се избегне санирането на парче. През юни 2015 г. законът за етажната собственост дори беше променен така, че изрично да забранява санирането на индивидуални апартаменти, дори със съгласието на останалите собственици, защото това утежнявало конструкцията на сградата и може да доведе до други структурни проблеми. Тоест санирането е възможно само и единствено с цялостен проект, което на практика елиминира основните алтернативи на държавната програма за саниране и естествено я прави много по-популярна. В крайна сметка излиза, че докато самите собственици не могат да санират на парче, а само напълно цялостно, държавата може да го прави, стига да става въпрос за санирането на апартаментите на не по-малко от 95% от собствениците.

Реформите обаче не спират дотук. Няколко месеца по-късно, през септември, бе прието предложението на регионалното министерство да бъдат въведени ориентировъчни цени за санировъчните дейности, към които общините трябва да стремят да се придържат, когато сключват договори с фирми-изпълнители. Целта на тази промяна е да се намали рискът от корупция и потенциално източване и неефективно харчене на финансите по програмата от страна на общините. Според проучвания на най-различни неправителствени организации по света България е най-корумпираната държава в Европейския съюз. Одитните доклади на Сметната палата на общините, особено при провеждането на обществени поръчки, също показват повсеместни обезпокоителни практики. Високите нива на корупция и липсата на независимост на правосъдната система редовно биват сочени от Европейската комисия като основните проблеми на страната ни. Наличието на високи нива на корупция сериозно увеличава вероятността държавното финансиране по програмата за санирането да бъде използвано по неефективен начин за задоволяването на определени интереси. В конкретния случай опасността от корупция е дори по-голяма, защото за разлика от преди, дейностите по новата програма за саниране са делегирани изцяло на местните власти. Именно на ниво местна власт корупцията е изключително разпространена в България и е много по-трудна за долавяне, отколкото на централно ниво.

Тази промяна на свой ред обаче създава други проблеми. За програмата кандидатстват собствениците на панелни блокове в най-различно състояние – някои са по-запазени, докато други страдат от изключително сериозни структурни проблеми. Напълно е естествено поради тези причини да има сериозни разлики в оценката на стойността на ремонтните дейности от блок на блок. Трудно е да се очаква, че те във всички, или дори в повечето случаи те ще са сходни. Всички тези проблеми, разбира се, са напълно очаквани. Това много добре подчертава защо такива държавни програми са толкова проблемни. От една страна, за да бъде ефективно изпълнението на програмата, е необходимо фирмите, извършващи ремонтните дейности, да бъдат оставени независимо да оценят състоянието на сградите и какъв финансов ресурс ще е необходим за инсталирането на възможно най-ефективната топлоизолация. От друга страна, да се позволи на фирмите абсолютно свободно да определят цените по ремонтните дейности е опасно поради риска от корупция. Фирмите могат сериозно да преувеличат сумата, необходима за извършване на санировъчните дейности, но въпреки това все пак да бъдат избрани за изпълнение на програмата поради факта, че имат политически връзки в общината. Поради тези фактори каквото и да прави държавата, както и да се опитва регионалното министерство да изкривява правилата, опасността от неефективно изпълнение на програмата винаги ще я има.

На свободния пазар такива опасности е трудно да се случат, а ако се случат, е сравнително лесно да се отстранят, защото, ако собственикът смята, че услугите на дадена фирма са много скъпи, той може да избере друга на своя отговорност, а възможност от корупция няма, защото потребителят не използва държавен посредник, а директно преговаря с фирмата изпълнител. Когато обаче държавата се намеси във всичко това и отговорността е делегирана на нея, рискът от липса на ефективност при изпълнението на въпросните ремонтни дейности нараства изключително много по гореизброените причини.

Въвеждането на „ориентировъчна“ цена, разбира се, няма как напълно да елиминира риска от корупция и прахосването на финансов ресурс. Тя може само да лимитира това колко пари дадена община може да прахоса. Изпълнението на програмата може дори да стане по-неефективно, защото фирмите изпълнители просто могат да започнат да използват по-евтини и нискокачествени материали при санирането, само и само да влязат в ценовите рамки, определени от министерството и да се доберат до сигурния приток на печалби, който програмата може да им осигури.

Всички тези проблеми, които държавата среща при изпълнението на програмата са напълно очаквани. Проекти като този са напълно извън функциите на държавата и трябва да останат такива. Още в началото стана ясно, че администрацията не се справя и вместо да прекрати програмата, тя се опитва да прави поредица от реформи. Изглежда, че единственото, което държавата ще направи, е да харчи все повече и повече пари в своите отчаяни опити да „закърпи положението”.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Промени по изискванията към програмата и закона за етажната собственост отново навеждат на мисълта, че основната цел на „безплатното саниране“ е именно ударно да се изхарчи една голяма сума от парите на данъкоплатците за публичен проект с близки до популистки цели. Дори да допуснем, че основният мотив няма нищо общо с местните избори, същата година и с осигуряването на политическа подкрепа за в бъдеще, а е само и единствено с цел да се подобри енергийната ефективност на жилищните блокове в страната, тази програма е поредното доказателство за това, как един държавен харч винаги води до друг. Все пак самите панелни блокове, които са толкова прословути със своята енергийна неефективност, са построени именно чрез държавни проекти за едропанелно строителство по времето на управлението на БКП преди 1989 година. Днес, повече от 25 години по-късно, държавата ни уверява, че за да се поправят недостатъците и проблемите на предишен неин проект, е необходим друг такъв проект със същите грандиозни мащаби. Всичко това показва, че този тип държавни програми е най-добре да бъдат избягвани. Енергийната ефективност на страната действително е важен въпрос, който трябва да бъде адресиран, но не по прибързан начин чрез държавни проекти, чието неефективно изпълнение дори най-вероятно ще влоши проблема в дългосрочен план и ще доведе до порочен цикъл от допълнителни държавни заеми и харчове.